Един разказ за кражбата на бебе от шведските социални служителки, по далечно сходство в начина идиотизирани родители и в коварните под-стъпки на социалните служителки в Швеция.

В случая родителите са в неудобното положение да страдат от проблеми с писането и говоренето на шведския език (сходно е обаче и отношението към АБСОЛЮТНО ВСИЧКИ ЕМИГРАНТИ, защото повечето хора в Швеция гледат на акцента в говоренето на шведския Ви като на "ментално изоставане, заболяване" - вижте това становище споделено в превода ми в интервюто от режисьора на филма "Новият човек", назад в блог.бг, който там обяснява тоя типично шведски феномен, който иначе феномен пък е малко неразбираем за нас, като българи, в отношението ни към чужденците").

Корин и Лассе следователно не са били никога психически болни.

Този случай събуди духовете основно чрез шведската телевизия и беше хитов преди години. Реакцията на разярените шведски телезрители през далечната 2002 година беше да изпращат заплашителни за социалните шефове, писма.

Реших, че не мога да Ви го спестя и този случай (сред хиляди други подобни), като съм започнала да Ви въвеждам в нашата "идилична" шведска действителност.

NKMR значи "Северния Комитет за Човешки Права"
и сайтът му е тука http://www.nkmr.org/index.html (надявам се тази инфорамция да е от полза за г-н Борис Танушев като пострадал родител. Той може да се обърне към този Комитет, който се занимава да помага именно на подобни случаи и там мисля, че Танушеви, че и ние ще имаме някакъв по-реален шанс да бъдем чути и подкрепени. Но малко не съм сигурна, дали работят извън Скандинавските държави.).


Още веднъж се извинявам ако да съм разбила нечии идилични илюзии за "ЩАСТЛИВИЯ " "РАЙ" Швеция!
Швеция далеч не е е това за което сте я имали из българската ни преса! Просто е липсвала езикова и културна обмяна до момента с България. Това е основната причина за идеализирането й в България до такава степен - според мене.

Превод от шведски със съкращения.

 

 

Груб превод: М. Томова (бивш преводач и педагог, понастоящем ревматик и майка на 3 деца):




Разказ на Коорин и Лорсш Хольмгрйен, Оскарсхамн
Коорин и Лорсш Хольмгрйен имат затруднения при четене и писане. След като те са били в контакт с NKMR са помолени да напишат това, на което са били подложени. Тук следва техния собствен разказ за това, как Социалната служба в Оскарсхамн принудително иззе и пласира в дом за осиновени деца (фустерсхйем) техния малък син. Разказът е предаден тук с разрешението на писателите.

До Председателя на NKMR!

Тук ще разкажем за това какъв е начинът на социалната служба да взима деца. Така сториха те с мен и моя мъж Лорсш.

Всичко започна тогава, когато преди 2 години се преместихме да живеем в Оскарсхамн.

Мъжът ми Лассе живееше на ул. "Йериксгоатан" в един голям 2-стаен апартамент, който е планиран като жилище за алкохолици и наркомани. Но тъй като си беше изгубил апаратамента по-рано заради това, че понякога е празнувал на купони и се е срещал с младежите на града, причината за да започне да си пийва понякога и да се събира с младежите в града бе пък, че неговата майка почина от рак на матката преди 8 години. Лассе търсеше утеха у младежите, но те само го използваха и се преструваха да са му приятели. Преди 7 г. Лассе научи от своя лекар, че черният му дроб е е поразен. Лекарят му каза, или пий или спирай. Сам избирай, защото черният ти дроб е пострадал от пиенето. Лассе реши да спре съвсем пиенето и да не се вижда повече с младежите.

Преди 6 г. той ме среща мене по Мрежата в чата на в. Афтонблоодет. Поставих му условието, ако да сме заедно, при най-малкото пиене да прекратя връзката ни. И Лассе не е изпил и капка, защото знае какво следва. Лассе и аз сме били следователно заедно 6 години и от 2 години сме женени от Нова година.

Сега ще ти разкажа за социалните. Всичко почна така. Аз и моят мъж живеехме на ул. "Йериксгоатан" и аз забременях. Решихме, че се нуждаем от по-голям апартамент.

Не желаех да живея на ул. "Йериксгоатан", тъй като там живееха алкохолици и наркомани и аз се страхувах от тях. Получихме правото да се настаним в апартамента на свекър ми докато си уредим нов и моя свекър заживя в нашия апаратамент.

Със социала имахме контакт единствено с финансовия му отдел, тъй като и аз и мъжът ми бяхме безработни и моят мъж имаше проблеми с гърба си. След известно време мъжът ми потърси болнична помощ за гърба, и му разрешиха парите.

Бяхме принудени да молим социалната служба за помощ да си намерим жилище, тъй като моят мъж не можеше да получи апартамент, защото той забъркваше каши преди да ме срещне и бе изхвърлен от предишния си апаратамент, в който е живял сам.

Социалната служба научи, че чакаме дете. Те пожелаха да се върнем да говорим за апаратамента.

Когато слизаме у социалния офис, социалният шеф Юаннесс и 2 социални секретарки на име Анна Видйен и Виктурия Хольмгрйен седят с него там и ни чакат.

Тогава обаче не повдигнаха и на въпрос апартамента, ами бяха неспокойни за детето. И казаха "Та Вие сте толкова млади! Как бихте се справили с 1 дете?"

Помислих си тогава, хм, та аз ще започна училището, а моят мъж ще получи болнична помощ, тъй, че какво пък, ще се справим.

Социалните служители бяха невероятно нелюбезни и аз и мъжът ми си тръгнахме оттам.

Няколко седмици след като бяхме там сънувах кошмари. Сънувах, че социалната служба влиза вътре в нашия апартамент и взима нашето дете ама директно от детското креватче.

След още няколко дни ми се обажда по телефона Виктурия Хольмгрйен от социалната служба и желае да слезем до нея.

Отговорих й, че не желая, тъй като бяха толкова нелюбезни към нас последния път. Тогава обаче Виктурия Хольмгрйен заплашва, че ако не сляза, взимали детето веднага щом го родя.

Аз й затворих телефона, тъй че бащата на Лассе и Лассе чуха когато тя го каза това, тогава бях на 7 месец когато тя го каза това. Принудиха ни двамата с Лассе да слезем до тях, тъй като ние не желаехме те да взимат нашето дете, когато то им бъде родено. Когато пристигаме там там Виктурия Хольмгрйен и Анна Видйен седят заедно с Юаннесс, който е шефа там. Те направиха едно разследване по параграф 50 без да ни кажат нещо на нас за това. Поставиха ни въпроси за нуждите на детето и за нашите родители и семейства. Разучили нашето минало съвсем зад гърба ни.

След някакъв месец пожелаха да се срещнат. С мъжа ми и с мене. Тъй че помолих моите родители да присъстват с нас на срещата - вслучай, че социалните щяха да кажат нещо глупаво. Моята майка и аз и моя мъж Лассе и после Анна Видйен и Виктурия Хольмгрен бяха на тая среща.

Социалните повдигнаха въпроса за някакъв Дом за разследвания ("Ютреедниингсхйем"), където те желаеха да ни отпратят, тъй като били неспокойни.

Дадоха ни, разбира се, правото да видим първо мястото, там имало много коне, кокошки, красиво езеро наблизо и било близо до един магазин и големи стаи и колкото сме искали подкрепа и помощ - толкова ще получим. И персоналът каза директно, че ако правехме нещо погрешно, то щели да ни покажат, че ако го правехме тъй, щяло да е вместо това може би по-добре.

Отговорихме, че може би ще си помислим да разгледаме мястото тогава, но че не е сигурно дали ще поискаме да сме там. "О, ама разбира се!", отвърнаха социалните.

След дълго време чакане получихме друго жилище. Но него благодарение на един, който го познава семейството на Лассе. Тъй, че социалната служба въобще не ни помогна да си намерим жилище. На 11 юни се роди сина ни Корл, 1 седмица предварително в Бйе Бйе Вестероус. Тежеше 2 790 грама и беше 47 см дълъг, напълно здрав и нормален при нормално раждане което протече леко.

Социалните дойдоха и ни посетиха горе в Бйе Бйе. Те ми бяха донесли дрехи на мене, които свекър ми изпратил по тях, тъй като те въпреки всичко щели да се появят. После дойде и един мъж от чифлика Веструмсгоурден и разказа за Вестроумсгоурден по абсолютно същия начин, по който социалните го сториха, но първият месец нямахме право да откажем посещение. След като бяхме там бяхме все още критични към Веструумсгоурден, тъй като не получихме правото да разгледаме мястото.

Не можех да кърмя сина ми, тъй като той не пое зърното, но ние се мъчехме да го накараме да го върши. След известно време се наложи да ползваме помпа за кърма и ние се упражнявахме все пак всеки ден, така, както персоналът от Бйе Бйе ни каза, защото той може би щеше да се научи да захапе. Започнах да ставам безпокойна, тъй като синът ми започна да губи тегло и не захапваше, но след 1 седмица още в Бйе Бйе ни разрешиха да си отидем у дома, казаха те, но тогава дойдоха социалните и ние седнахме в колата и те подкараха директно към Веструмсгоурден. Получихме документи за Веструумсгоурден тогава когато седяхме в колата и тя подкара и беше вече на път.

След като почти бяхме пристигнали, то Виктурия Хольмгрйен каза на своята колежка Анна Видйен, че сега ги насаждаме точно в средата на голото нищо. Когато пристигнахме аз се огледах за конете, те казаха, че са там, и за кокошките. Но нямаше нито кокошки, нито коне. Имаше само едно самотно магазинче много далече за ходене, а далече беше и до езерото.

Влязохме в червената къща, където получихме една стая горе на втория етаж където оставихме нашите неща и се върнахме долу с момчето и социалните. Позволиха ни да поседим и да поговорим с Ян, който беше там и гостуваше в Бйе Бйе и с другия персонал, който работеше там. После те ще черпят закуска. Получихме три контактни лица във Веструумсгоурден - Андерсш, Анника и Йенни. Но Йенни спираше да работи там. Лассе и аз и синът ни се опитахме да създадем нещо като домашна обстановка, доколкото беше възможно в нашето 10-квадратни метра стаиче. Деляхме баня с друго семейство от Стокхолм, също с 10-месечен син.

На Лассе и на мене не ни хареса във Веструумсгоурден. И ние го казахме това на социалните. Казахме им, че желаем да бъдем в друг Дом за Разследвания като дома Орнеби в Оасен. Но социалните казаха "не", тъй че Лассе и аз останахме. Чувствахме се като в затвор. Бяхме принудени да казваме къде се отправяме и по кое време се връщаме.

Трябваше да присъстваме на сутрешна среща в 9.00 часа. Тогава всичко живо трябваше да е будно и да се е назакусвало и да е предупредило в случай, че желае да се разходи до града.

Когато се отнасяше за време за пране, имаш право да переш или преди обед или след обед и да си резервираш Къщичката за пране ("тветтстюуган") поне 1 седмица предварително и имаш право да переш само 1 път на ден, но не и през празници. Но всеки път, когато Лассе и аз щяхме да переме, то някой друг беше откраднал нашето време за пране, тъй, че чакахме 14 дни преди да можем да се оперем.

Щях да падна няколко пъти на стълбите. Веднъж го сторих, но за щастие бях без детето на ръце. Веструумсгоурден си го записа това. Тогава Коорин ми приписа лошо чувство за баланс. Защита против плъзгане не беше поставено преди един друг от жителите вътре не падна и не се нарани сериозно.

Преместиха ни долу в едно стаиче, което беше също толкова малко, колкото и старото ни. Там се вмести само едно бюро, двоен креват и дет. креватче. После с мъка набутахме дет. количка, тъй като в кухнята имаше плъхове, както и в помещението за детските колички. Веструумсгоурден беше заложил капани за плъхове, които Лассе трябваше да празни: 1 в шкафа с продукти в кухнята, 1 под мивката, там където имаше една голяма дупка в която деца и възрастни с лекота пъхаха ръцете си и можеха да се наранят в капана. Имаше капани и под мивката зад препаратите за миене и пране ...

Имаше изпражнения на плъхове на пода и едно 10-месечно бебе ги пъхаше в устата си и облегалктие долу за пералнята и за помещението за свободното време за 3-5-годишните беше се счупила и я нямаше. Миришеше на плесен и мухъл долу. Над стаята ни тичаха по стълбите и викаха и възрастни и деца.

Когато синът ни спеше, излизахме да молим да занижат тон и да се движат по-спокойно по стълбите, защото синът ни спи. Тогава чухме, че сме глупави и да мълчим. Не ни позволиха да седим в чакалнята и да храним момчето. В кухнята имахме право да бъдем само когато се храним или готвим на всички или на момчето.

И така останахме да си седим в нашето топло 10-квадратни метра стаиче и да си храним момчето. Беше тясно и трудно се поддържаше ред, тъй като бяхме набутали толкова много вещи. Не знаехме дали сме правили нещо погрешно, преди социалните да бяха там след 1 седмица, след като сме били сторили грешката.

Тогава персоналът каза, че не умеем да сменяме памперс. Сменявали сме били сухи памперси казаха те, но памперсите бяха тежки и капеха. Персоналът ровеше в боклука ни, за да види дали памперсите са мокри.

После те казаха, че не умеем да правим "веллинг" (шведско сухо мляко, отговаря на "Хумана" да речем - бел. Марийка). Тъй, като майчиното ми мляко бе пресъхнало. И все пак ние следвахме инструкциите по пакета и всеки човек знае, че ако го направиш веллинга прекалено разреден, то детето няма да е нахранено, а пък ако го направиш прекалено гъст, то пък детето ще го заболи коремчето след известно време.

Когато се канехме да излизаме навън, персоналът ни правеше забележки, че сме обличали момченцето прекалено тънко. Тогава му навличахме още дрехи, тъй че те хем искаха да го обличаме, но тогава пък бил прекалено навлечен. Една от персонала, която се нарича Гик постави една овча кожа в леглото на нашия син. Тогава влезе Анника, която беше наше контактно лице и каза, че това е опасно за детето. То може да се задуши, и тогава й отвърнахме, че Гик го я е пласирала там, но ни наругаха нас.

Персоналът на Веструумсгоурден също така подслушваше нашите телефонни разговори със семейството и с родата. Те се отлъгваха, че сме им били разказвали и така и така всичко, което сме си говорели по телефона. Но това ние никога не сме го правили. Всичко, което пише в бумагите, които получихме от социалната служба не е въобще истината.

Бяхме принудени да казваме за къде се отправяме и кога ще се връщаме и кого ще срещаме.

Когато щяхме да срещаме роднини и приятели, бяхме принудени да сме в компанията на някой, като когато родителите на Коорин бяха на къмпинга и тогва щяхме да се срещнем и Веструумсгоурден желаеше да вземем някой с нас отправяйки се към къмпинга. Но тогава родителите на Коорин протестираха. Тъй, че накрая избягнахаме персонала с нас.

Подложиха ни за "Тест за интелигентност" с въпроси като: столицата на Австралия, как се казва, назови пет политици. Дадоха ни и по един пъзел да гледаме какво липсва на картинката. Първо Лассе, после аз. За теста засичаха времето и докато Лассе го правеше, аз се грижех за момчето и после се сменявахме. Но психологът ми каза, че нямало значение за разследването, ами било само за да видел той от що за подкрепа у дома ни се нуждаем с момченцето.

Когато социалната служба ни отне нашия син Корл на 11 септември всичко се срина.
Родителите на Коорин бяха там когато социалните взеха момченцето от тях.
"Ние ще вземем Вашия син", казаха социалните.

Когато Лассе влезе в стаята, социалните вече бяха взели момчето и изчезнали през задния вход.

Той викна на майката на Коорин, че са взели момчето и бащата на Коорин подкара колата и каза, че ще се самоубие. Лассе звъни на полицията и аз плача.

Когато полицията дойде, един от персонала беше отпътувал с кола след бащата на Коорин.

Когато бащата на Коорин се върна, той беше бил в Оскарсхамн и беше прибрал бащата на Лассе.

Решихме да отпътуваме у дома в Оскарсхамн. Тъй като социалните бяха откраднали момченцето, чувството беше, че няма смисъл да останем във Веструумсгоурден.

След трагичния инцидент ние не получихме подкрепа у дома и бащата на Лассе влезе в контакт с един свещеник и с един психолог с които да си поговорим.

След 1 седмица научихме, че момченцето се намираше в...... (следва името на населеното място, където държат Корл) и социалните желаеха да отпътуваме до там и да го срещнем, но ние решихме да изчакаме, тъй като не се чувствахме никак добре след всичко което се беше случило.

Социалните счетоха, че моите родители имат прекалено малка кухня. Но от къде можеха да научат това, когато не бяха проверили мрежата? Те казаха още, че след като баща ми заплашваше да се самоубие, то те не смятали родителите ми за подходящо семейство за подкрепа. Тогава обаче въпросът ми е, а нима никой човек не би се развълнувал тогава, когато социалните служби взимат детето или внучето на някого? Тъй, че това, което той каза, бе, че той каза, че е бил в депресия заради случилото се и после социалните го увъртат, че се страхували за конфликти между мене и Лассе и моите родители ако те били подкрепителното семейство. Хубаво, ама конфликтите са за да бъдат разрешени като хората си поприказват малко.

Тъй че социалните са нарушили параграф 5 в социалния закон и не са контролирали контакната мрежа, после са нарушили и законът за тайни (секретеслооген) тъй като са оставили документите на свекъра ми у нас без разрешениетоо му а докуменът е бил под щампован като секретен.

Тъй, че социалните би трябвало да почетат новия закон за социалната служба преди да взимат деца и те не бива да се отлъгват после, че няма нужда да контролират контактната мрежа.

Имам и 1 роднина, който е свещеник. И неговата жена желае също да ни помогне в ролята на семейство за подкрепа, но защо това бе невъзможно, нито аз, нито Лассе научихме отговора.

Социалните казаха, че трудности при четенето и писаното и ментална инвалидност е едно и също нещо. Да, ама то не е.

Те казаха, също, че аз и Лассе сме били с наранен мозък от рождението.

Социалните казват когато ги питам дали не можем да получим един "хеммахуусаре", те казват, не, вие сте такива инвалиди, и тогава трябва да се нуждаете от него 24 часа в денонощието.

"Вие сте с такъв наранен мозък!", чухме от Виктуурия Хольмгрейн преди тя да се премести в Стокхолм и да предаде случая на Корл Андерсшон във Фамилйесентер в Оскарсхамн.

Аз и мъжа ми влязохме във връзка с Бйе Бйе където сме се родили и поискахме документи от там. В документите ни пише, че сме напълно здрави без никакви мозъчни увреждания.

Ние също така научихме, че Виктурия идва директно от висшето училище и е получила работа директно с взимането на чужди деца. Ние също така научихме, че Веструумсгоурден не е никакъв "Дом за разследван"е, ами е един "Дом за Лечение (Бехандлиингсхйем) за алкохолици и наркомани и за техните семейства". Когато попитах социалните защо ни пласираха там, та това не е Дом за разследване (Ютреедниинсхйем), това един Дом за лечение, те отговориха, че било аварийна ситуация.

Чувствуваме се много унизени.

Анна Видйен и Виктуурия Хольмгрйен от социалната служба излъгаха мен и моя мъж и нашите родители.

Те обещаха да не взимат нашето дете, но все пак го сториха.

Корл Андерсшон от Фамилйесентер казва, и той, че ние сме грубо функционално увредени и на нас ще ни е трудно да докажем, че можем да се грижим за едно дете, защото Виктурия Хольмгрйен и Анна Видйен са писали, че ние абсолютно не можеме да се грижиме за нашия син дори с много помощ и подкрепа и той изхождал от техните бумаги.

Имаме единствено право да се срещаме със сина ни всеки 14-ти ден. Четвъртъците в 9.30 часа тръгваме от тука и сме в.. (името на мястото, където държат детето) в 10.30 ч.

После си тръгваме от там, и сме у дома в 15.30 ч. И няма как да увеличите дните. Опитвали сме. Само ни удължиха с още един час времето.

Виктурия Хольмгрйен и Анна Видйен също така ми казаха, че е погрешо да плача и да показваме някакви чувства.

Гледах телевизионното предаване "Калла Факта" на 24 април 2002 г. за насилствено изземване на деца и се разпознах в ситуацията на момичето, че единственото, което човек желае, е детето му да е при него, но социалните разделят майка от дете и евентуално и бащата ако той е в картинката и той.

Моят син едва ме разпознава. Нито мене, нито мъжа ми. И аз се страхувам като от дявола да не нарича осиновителите си майка и баща когато порастне, защото аз съм неговата истинска майка и Лассе е неговия истински баща.

Социалната служба в Сеевсшхйе е взела пък децата на моите две сестри и момиченцето на сестра ми, което е на 2 годинки а нарича именно майката от осиновителното семейство за мама и тати.

Изпращам също едно стихотворение, което съм написала. То е за моя син, който е взет от социалните служители.

Стиховете са единствения начин по който да показвам чувствата си.

Поздрави Коорин и Лорсш Хольмгрйен
Оскарсхамн




Още за случая тук. На шведски език, обаче:

För dumma" att ha barn
Dikt till min son Carl. Av Karin Holmberg

Tillbaka till Pågående Rättsfall


ИЗТОЧНИК:

http://www.nkmr.org/fallet_karin_och_lars_i_oskarshamn.htm